ЗА ИКОНОПИСНИЯ КАНОН

           Иконописният канон е съвкупност от правила и норми, които регламентират изписването на иконите.В основата си той съдържа концепция за образа и символа и фиксира  тези особености на иконографското изображение, които отделят божествения, горния свят от земния ( долния ) свят.

         Иконописният канон се реализира в т. нар. ерминии (от гр. обяснение, напътствие, описание) или в руският вариант-подлинници. Те се състоят от няколко части:

• лицеви подлинници – това са рисунки (прориси), в които се фиксира основната композиция на иконата, със съответните цветови характеристики;
• тълковни подлинници – дават словесно описание на иконографските типове и как се рисуват различните светци.

        След като православието става официална религия, византийските свещеници и учени-богослови постепенно създали правила за почитане на иконите, в които подробно се обяснява как да се отнасят към тях, какво може и какво не трябва да се изобразява.

        За първообраз на иконописния подлинник могат да се приемат постановленията на седмия Вселенски събор против иконоборците. Иконоборците се обявяват против почитането на иконите. Считали свещените изображения за идоли, а почитането им - за идолопоклонство, опирайки се на старозаветните заповеди и на това ,че божествената природа е неизобразима. Възможност за такова тълкование възниква, т.к. не е имало единно правило за отношение към иконите и в народните маси те се обгръщали със суеверни поклонения. Например, добавяли част от боята на иконата във виното за причастие и др. подобни.Това поражда необходимостта от пълно учение на Църквата за иконата.

        Светите отци от седмия Вселенски събор събрали църковния опит от първите времена и формулирали догмата за иконопочитанието за всички времена и народи, които изповядват Православната вяра.Те опровергали твърдението за идолопоклонническата природа на иконите, пояснявайки, че идолът е предмет, който се почита вместо Бога или наравно с Него. Догматът за иконопочитанието подчертава, че почитането и поклонението на иконата се отнася не към материала, не към дървото и боята, а към този, който е изобразен на нея, следователно няма характер на идолопоклонничество.

        Обяснено било, че иконопочитанието е възможно по причина на въплъщението на Иисус Христос в човешки образ. Доколкото Той сам се явил на човечеството, то е възможно и Неговото изобразяване.

       Като важно свидетелство  се привежда неръкотворния образ на Спасителя – отпечатък на Неговото лице върху кърпата (убрус), така първият иконописец станал самият Иисус Христос.

      Светите отци подчертали важността на образа като възприятие и въздействие върху човека.Освен това за неграмотните хора иконите служели като Евангелие.На свещениците се възложило да разяснят на паството истинския начин за почитание на иконите

       ТОВА, КОЕТО ЕВАНГЕЛИЕТО СЪОБЩАВА ЧРЕЗ СЛОВО, ИКОНАТА ТРЯБВА ДА ИЗРАЗЯВА ЧРЕЗ ОБРАЗ.

.

           В постановленията се говори и за това,че в бъдеще, за да не се допуска неправилно възприятие на иконите, светите отци на Църквата ще съчиняват композицията на иконите, а художниците ще изпълняват техническата част. В този смисъл, ролята на светите отци в бъдеще се изпълнявала от иконописния подлинник или ерминия.

         Най-ранните откъси, запазени до наши дни от гръцки иконописен подлинник са от 993 година.

       По-късно, заедно с приемането на християнството се получавали и първите икони, и се превеждали богослужебните книги от гръцки език.Сред тях се превеждал и иконописния подлинник,който ставал необходима принадлежност за всеки иконописец.